BEGIN TYPING YOUR SEARCH ABOVE AND PRESS RETURN TO SEARCH. PRESS ESC TO CANCEL

Саван за мъртвите

Едно мълчаливо бдение, една окървавена памет и една надежда застанаха очи в очи с президента и министър-председателя на България

Ако по времето, когато се е решавал въпросът за необходимостта от ловешкия концлагер, имаше толкова журналисти-свидетели, колкото вчера, него едва ли щеше да го има. Но не е имало, пък и да е знаел някой, къде ли би могъл да оповести “новината”?


Денят като че бе избиран за целта, да се открие паметна плоча на хората, затрити в душегубката в Ловеч (и не само там) — разплакано небе, покрусена зеленина. И кал. Лепкава, мрачна, гузно жвакаща под краката кал… Плочата, приготвена още в понеделник, се спотайваше под къс бяло платно — един закъснял саван за мъртвите, едно предупреждние за живите. Двамата мъже, които трябваше да свалят платното, се очакваха по обяд, но още от сутринта едно мълчаливо бдение бе застанало пред ръждясалите и порутени останки на „нещото”, по което още личат буквите на призива „Използвай почивката за работа”. Под сведените сини знамена на СДС — Ловеч, говореха само плакатите „БКП беше тук като убиец, БСП, като какви сте тук сега?”, „Мълчаливо ги избивахте, а сегамълчешката плоча им поставя те. Що за цинизъм?”, „Гласувайте за тях! Те взеха живота на невинни жертви”. Всичко това рязко контрастираше с лозунга, който ни посрещна по пътя към бившия лагер — „С БКП напред”, и предизвикваше тягостно чувство за предстоящо напрежение.

Точно в дванайсет без пет щъкащите в калта журналисти се хвърлиха към мерцедеса, от който излезе българският президент, последван от министър-председателя. Без приказки Петър Младенов и Андрей Луканов отидоха под бялото платно, постояха за миг, сетне посегнаха към шнура. Саванът падна, за да се видят словата: „Никога вече насилие, никога вече беззаконие. Поклон пред  паметта на жертвите на тоталитаризма”. В следващия миг, оставяйки назад охраната, президентът отиде при мълчаливите хора под лозунгите. Говореше тихо, трудно, но го чуха всички: „Братя, помирение ни е нужно. Всички сме българи… Да не даваме никога вече да стават подобни неща…” Нестройни гласове го подкрепиха, но бързо потънаха в налегналата всички тишина. Паметта за мъртвите и надеждата за раздяла с насилието свали напрежението между „домакини” и „гости”.

Всичко това стана точно за осем минути. На деветата мерцедесът и колите около него тръпнаха към града, последвани веднага от журналистите, които…  така и не попитаха нищо. Мълчаливото бдение остана.

Ще запомня Петър Младенов така: мъж, натоварен с ка нара и заставен да се катери по стръмнина, след която може би започва пътят към храма…

Наистина ли казахме сбогом на насилието? Ще ми се да вярвам. Но още не мога да сторя това напълно.

А знаете ли колко много ми се иска да повярвам…

Пламен КАМЕНОВ

 

На връщане към София потърсих впечатленията на двама колеги отвън. Ето ги:

„Беше много тъжно… Мисля, че сега е много трудно време за БСП, защото тя не може да се дистанцира от онова което е вършела с народа си предшественичката й — БКП. Мисля още, че Петър Младенов и Андрей Луканов ще имат доста работа, ако решат да посетят всички лагери. Но те са интелигентни, честни хора и наистина не искат да има подобни неща…” — Денис Сърп, Би Би Си — Лондон.

„Това беше много важно събитие. Ние видяхме мъката, която изпитваха двамата държавни ръководители. Уверен съм, че те не бяха дошли в Ловеч, водени от мисълта за предстоящите избори. И успяха в малкото думи да вместят главно то, което е нужно сега у вас: национално помирение.” — Александър Степаненко, завеждащ пресбюрото на ТАСС.

18 април 1990 г. 

 

Остави коментар

Please be polite. We appreciate that. Your email address will not be published and required fields are marked