Нашенските мекерета легитимират турската партия!

Всички изяви на ДПС-лидерите у нас и в чужбина показват невероятната им наглост, презрение и омраза към България. След като заковаха електората си със заплахата за “нов възродителен процес” и го зазидаха в икономическите си зандани, тия отрепки купиха и циганите, а и доста българи – главно в обеднелия Северозапад. Прибавете няколкостотин нашенци-ибрикчии и гъзолизци, влиянието на Доган в големия бизнес и в прокуратурата, полицията,следствието и съда/какво направиха те при толкова тв-репортажи за купуване на гласове, за водене на агитация на турски език и т.н., и пр.?!/ : ето ви тъжната картина в Родината.

Къде е гробът на цар Борис III?

Вече знаем това, необходимо е разрешение за идентифициране на мястото и за разкопки — специалистите от Националния експертен център за културни и материални ценности към БАН са готови да ги извършат. Защо мълчи Главната прокуратура и как ръководството на МВР тълкува понятието „своевременно”?

Саван за мъртвите

Едно мълчаливо бдение, една окървавена памет и една надежда застанаха очи в очи с президента и министър-председателя на България

Ако по времето, когато се е решавал въпросът за необходимостта от ловешкия концлагер, имаше толкова журналисти-свидетели, колкото вчера, него едва ли щеше да го има. Но не е имало, пък и да е знаел някой, къде ли би могъл да оповести “новината”?

Тайнственият КИНТЕКС

Оръжие, морал, държавна тайна, борба за мир, нужда от долари, интернационализъм, гласност, конверсия — как се връзва всичко това?

…Един японски войник бе останал незабелязан във филипинската джунгла 35 години след края на Втората световна война. В сравнение с него търговското предприятие КИНТЕКС е скромно: крие се само от 1967 г. (тогава е създадено). Впрочем крие се нее най-точният израз. Крият го. Но не от чужденците (иначе как ще купуват стоката му), а от нас, българите. Ако някой рече “то само това да е”, няма да е неправ. Но нали всяко нещо си има начало!

Портиерът в импозантната сграда на ул. “Антон Иванов” 66 в столицата (близо до хотел ,Витоша-Ню отани”) не скри любопитството си, когато показах журналистическата си карта. Като промърмори „и такива още не бяха идвали”, той набра вътрешния номер на генералния директор и…

Писмо до един поет

Това е писмо, изпратено от Георги Марков до Любомир Левчев преди 36 години. Напомня ни колко трудно е да си Поет. И колко малко знаем за великана Георги Марков…

Много мислех преди въобще да ти пиша това писмо, защото не храня никакви илюзии, че то може да промени нещо. Зная, че известни неща са отишли толкова далече, че връщането назад е равно на смърт. Зная също, че опитът да направиш равносметка на чужд живот, те поставя в положение на съдия, който се е самоназначил, и че съденето е далеч по-лесен процес от разбирането. Зная, че освен инфлацията на парите, нашето време ни предлага жестока инфлация на думите. Зная каква ще бъде реакцията ти, когато това писмо, записано от монитора, бъде поставено една сутрин на бюрото ти – леко ще потръпнеш, ще ти стане неприятно, ще се изчервиш… и дълго време няма да се решиш да го прочетеш. Зная какъв ще бъде отговорът ти – американското, английското или китайското разузнаване са ми платили да “ударя” по авторитета ти (въпреки че аз няма да ти задам глупавия въпрос: “Кое разузнаване ти е платило, за да бъдеш това, което си?”). И независимо от ясното ми съзнание за безполезността на това писмо, аз мисля, че все пак някой трябваше да го напише, за да ти покаже или окаже вниманието, което заслужаваш.

Гунди беше бог!

Ако днес ме попитат кой е Футболист №`1 на България за всички времена, ще река: Христо Стоичков, НО…

В началото на 1999 г. вестник “Нощен Труд” направи всенародно допитване за Футболист №1 на България за ХХ век. Имаше 4 потока мнения: на играчи, треньори и ръководители; на журналисти; на известни хора от различни сфери на обществото; на запалянковци.

И в 4-те потока победи Георги Аспарухов-Гунди. Втори, близо до него, бе Христо Стоичков – на голяма разлика от класираните от 3-о до 10-о място/все големи футболисти – Димитър Якимов, Христо Бонев, Никола Котков, Димитър Пенев, Динко Дерменджиев, Александър Шаламанов, Наско Сираков, Краси Балъков и др./.

Уличен помияр – в София това звучи гордо!

Фандъкова, какво чакаш – Бойко да ги почне с пушката ли?!

Умрях от яд тая заран, като гледах БиТиВи! Хората в софийския квартал “Малинова долина” – настръхнали, уплашени, бесни от поредното нападение на улични псета срещу човек(изяденият професор едва ли ще оцелее) – и срещу тях един мънкащ нещастник, който бил новият шеф на “Екоравновесие”! (За дебилната рускиня, дето защитаваше уличните псета, въобще не ми се говори, че ще я направя на нищо).

Банани

Случката би могла да мине за смешна… Бях на опашка за банани – стотина души, всеки от които следеше да не бъдат накърнени правата му. Кротко пристъпвах към заветния щанд, когато до ушите ми стигна английска реч. Говореха мъж и жена, той – лошо (дори аз го разбирах добре). Тя попита за какво чакат тия хора и в отговор чух: „Дават банани“.

След, което тя рече: „О, остави, по-добре да си купим отнякъде…“

Смейте се, де!

Няма да забравя „Нощен Труд”

Минаха 20 години от старта на първия и единствен български следобеден всекидневник след 10-и ноември. И не беше лош вестник – тиражът му стигна 120 000, а се продаваше следобед само в София, спомня си днес главният му редактор.

В страната отиваше на другата сутрин – с всички топли-топли всекидневници, които опоскваха екшъните ни, без да им мигне окото и без да споменават първоизточника на информацията (с едно изключение – баткото “Дневен Труд”).