Саван за мъртвите

Едно мълчаливо бдение, една окървавена памет и една надежда застанаха очи в очи с президента и министър-председателя на България

Ако по времето, когато се е решавал въпросът за необходимостта от ловешкия концлагер, имаше толкова журналисти-свидетели, колкото вчера, него едва ли щеше да го има. Но не е имало, пък и да е знаел някой, къде ли би могъл да оповести “новината”?

Писмо до един поет

Това е писмо, изпратено от Георги Марков до Любомир Левчев преди 36 години. Напомня ни колко трудно е да си Поет. И колко малко знаем за великана Георги Марков…

Много мислех преди въобще да ти пиша това писмо, защото не храня никакви илюзии, че то може да промени нещо. Зная, че известни неща са отишли толкова далече, че връщането назад е равно на смърт. Зная също, че опитът да направиш равносметка на чужд живот, те поставя в положение на съдия, който се е самоназначил, и че съденето е далеч по-лесен процес от разбирането. Зная, че освен инфлацията на парите, нашето време ни предлага жестока инфлация на думите. Зная каква ще бъде реакцията ти, когато това писмо, записано от монитора, бъде поставено една сутрин на бюрото ти – леко ще потръпнеш, ще ти стане неприятно, ще се изчервиш… и дълго време няма да се решиш да го прочетеш. Зная какъв ще бъде отговорът ти – американското, английското или китайското разузнаване са ми платили да “ударя” по авторитета ти (въпреки че аз няма да ти задам глупавия въпрос: “Кое разузнаване ти е платило, за да бъдеш това, което си?”). И независимо от ясното ми съзнание за безполезността на това писмо, аз мисля, че все пак някой трябваше да го напише, за да ти покаже или окаже вниманието, което заслужаваш.